IMG_9988_pe
conferance 3

КОНФЕРЕНЦИЯ

 

„КОГНИЦИЯТА“

24 - 25 СЕПТЕМВРИ 2021

НДК

 

ПРОЧЕТЕТЕ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ НА КЧП

РАЗСТРОЙСТВА НА СЪНЯ

gerot

 Уважаеми колеги, 

Имаме удоволствието да ви поканим на събитие, организирано от Сдружение "Колегиум Частна Психиатрия", което ще се проведе на ул. Дунав 22А на 10.06.21. Темата е "Разстройства на съня"  с лектор доц. Милена Миланова, д.м.. 

Начало на събитието в 15:00 ч. с кратка почерпка за добре дошли. Начало на лекцията от 15:30ч.

Желаещите да се включат онлайн могат да го направят чрез видеоконферентна връзка през платформата Zoom. 

Линк за събитието:
Join Zoom Meeting

https://zoom.us/j/99884719924?pwd=YjY1eXYvam84ampkaVV3N2FicksyUT09

Meeting ID: 998 8471 9924
Passcode: 0000


Очакваме ви !  

С уважение,  

От организаторите

НОМИНАЦИИ ЗА ГОДИШНАТА НАГРАДА НА КЧП „ДОЦ. Д-Р ГЕОРГИ КОЙЧЕВ' 2021“  

ЗА ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКАТА ПСИХИАТРИЯ

          Уважаеми колеги,          

   Изпращайте Вашите номинации през формуляра по-долу. Запишете Вашите имена. Попълнете Вашия имейл. В „НОМИНАЦИИ“ попълнете имената на номинирания от Вас колега. Номинирани могат да бъдат само психиатри, членове на Сдружение „Колегиум частна психиатрия“.               

           Краен срок за номиниране 30.06.2021г.

 

     

     

    Деян Енев

     ВИК

    (Препечатва се от Портал „Култура“ с любезното съгласие на автора.)

    DEnev

    В памет на д-р Г.К.

    Спомни си, кой знае защо, може би поради зимата и снега навън, изведнъж си спомни, ни в клин, ни в ръкав, как пак през зимата, но преди колко, преди цели трийсет години, работеше като санитар в психиатрията, спомни си нощните дежурства и най-хубавото нещо по време на тези дежурства, разговорите с Доктора, когато и Доктора беше дежурен в отделението, във времето след полунощ, отделението вече беше утихнало, той беше измил вече плочките на коридорите и на фоайетата и се беше настанил на масата в кухнята, с чаша силен чай, тогава пристигаше от горния етаж и Доктора, сядаше и той на стола отсреща и започваха да си говорят и най-много като че ли говореха за душата.Тези разговори останаха запечатани в паметта му, защото Доктора беше човек, от когото можеше да се научи много, особено един младеж като него, на двайсет и пет.После годините се затъркаляха бързо, или може би сега, след трийсет години, той си мислеше така, а годините просто са преминавали нормално през живота му, трупайки онова, което трупа броеницата на възрастта – радости, умора и печал.Но ето, сега, след трийсет години, той изведнъж изпита желание пак да се види с Доктора и да го попита пак за душата… Защото за трийсет години не беше научил много за нея.Да го открие не се оказа трудно нещо. Разбра, че Доктора се е пенсионирал и си е взел къща в едно село край София. Намери телефона, обади му се. Доктора му обясни как да стигне до селото. И в един от близките дни той се отправи с колата натам.Къщата на Доктора беше ниска, на един етаж, а дворът – обширен.  Доктора беше насадил овощни дръвчета, разведе го и подробно му обясняваше кое дръвче какво е и какви плодове ще роди. Така в един момент стигнаха и до волиерата, истинска волиера, двайсет метра на дължина и десет на ширина и десет метра висока.– Тук ще гледам гълъби – каза Доктора. – Един мой пациент беше голям гълъбар. Той почина. Но преди да почине, ми завеща гълъбите си. И сега аз трябва да се погрижа за тях. Скоро ще ги докарам тук.Накрая седнаха на една масичка под стрехата, без да свалят якетата и шапките, жената на Доктора им поднесе силен чай, бавно го пиеха и той най-сетне се накани да го попита онова, за което беше дошъл:– Докторе, разбра ли най-сетне? По какво може да се познае душата на човека отсреща? Как може да я видиш цялата?Доктора се засмя:– Трябваше да се пенсионирам и пак да имам време за четене на романи, за да срещна в един роман фразата: „Във вика душата на човека се стреми навънка и тогава всички я виждат“. Като че ли това, извън дефинициите, най-много отговаря на въпроса ти.Допиха чая. Разбраха се пак да се видят и той си тръгна. Но когато след няколко месеца пак звънна по телефона, жената на Доктора му каза, че Доктора е починал.

    Деян Енев

     ГЛАС ОТ ГОЛЯМАТА ТИШИНА
     (Препечатва се от Портал „Култура“ с любезното съгласие на автора.)

    На 5 декември 2018 г. в „Портал Култура” бе публикуван текстът ми със заглавие „Вик”. Той започваше така: 

    В памет на д-р Г. К. 

     

    „Спомни си, кой знае защо, може би поради зимата и снега навън, изведнъж си спомни, ни в клин, ни в ръкав, как пак през зимата, но преди колко, преди цели трийсет години, работеше като санитар в психиатрията, спомни си нощните дежурства и най-хубавото нещо по време на тези дежурства, разговорите с Доктора, когато и Доктора беше дежурен в отделението, във времето след полунощ, отделението вече беше утихнало, той беше измил вече плочките на коридорите и на фоайетата и се беше настанил на масата в кухнята с чаша силен чай, тогава пристигаше от горния етаж и Доктора, сядаше и той на стола отсреща и започваха да си говорят и най-много като че ли говореха за душата. 

     

    Тези разговори останаха запечатани в паметта му, защото Доктора беше човек, от когото можеше да се научи много, особено един младеж като него, на двайсет и пет.”  

     

    Текстът беше посветен на паметта на един лекар, д-р Георги Койчев. След пенсионирането си той се беше оттеглил в едно селце край София, отидох дотам с колата и в текста бях описал срещата си и разговора с него. Доктора се канеше да отглежда гълъби и за целта си беше построил в двора истинска волиера. 

     

    Беше ми страшно интересно чрез тази среща да се завърна в младостта си, на практика наистина не бях виждал Доктора близо три десетилетия.

     

    „Вик” от 5 декември 2018 г. завършваше така: 

     

    „Допиха чая. Разбраха се пак да се видят и той си тръгна. Но когато след няколко месеца пак звънна по телефона, жената на Доктора му каза, че Доктора е починал.

     

    ”Напоследък обаче старият ми текст получи неочаквано продължение. Съпругата на д-р Койчев, писателката Фани Цуракова, ми изпрати негов разказ. Оказа се, че Доктора се канел да издаде художествена книга. И сега ще ви направя първите свидетели на гласа на д-р Койчев, който идва вече като глас от голямата тишина. 



    СИМО-КАФЯВОТО КРИЛО 

    откъс от неиздадената книга „Животните и хората“ Георги Койчев 

     

    Това беше доста отдавна, но не чак толкова, защото ясно си спомням досадата от общия му вид, щом на петнадесетия ден стана ясно, че той няма да бъде нито снежнобял и нежен както майка си, нито ще носи мощността на баща си – напръскан с бяло и кафяво едър и темпераментен гълъб. 

     

    Симо беше бял с кафяви петна по крилете или в нашия жаргон – с кафяви „капаци”, с груба глава и твърде големи крака. С две думи – отписах го. Времето минаваше и хич не го и забелязах как порасна. Пък и си седеше свит в един ъгъл, самотен и недружелюбен. Впрочем по-късно си спомних, че този ъгъл много рано стана негова територия по този начин, дето има някои, които от първия миг си имат място и никой не се съмнява в това. Те просто идват, застават и са си там, сякаш винаги е било така.

     

    Когато Симо-Кафявото крило порасна, гърдите му се разшириха и перата на шията му заблестяха, той стана по-самоуверен, но някак си „икономичен”. Не правеше нищо излишно, не участваше в ухажванията и битките, в по-демонстративните излитания с плясък на опънатите криле. Беше пръв на хранилката, но и пръв в своя ъгъл, сякаш презираше живота на другите. Нито ухажвания, нито демонстрации. Когато обаче котките разкъсаха баща му и бялата гълъбица прелетя и остана в неговия ъгъл, интересно защо не се изненадах. Нещо повече. Не го оспориха и двата черни летачи – едногодишни пъргави и силни птици, които като орли се стоварваха върху женските и по цели дни ги мамеха в гнездата си с тъжно-неистовия вопъл на нетърпимата страст. 

     

    Опитах се да ги разделя. Предлагах им други партньори, затварях ги за дълго отделно, на тъмно, на светло, далеч един от друг, така че дори да не се чуват, но нищо не стана и накрая вдигнах рамене, както много други селекционери пред „вечните двойки”. 

     

    Щастливи дни. Двамата излитаха високо и дълго пърхаха почти невидими в небето, а след това се любеха на слънчевия покрив и търпеливо мътеха в гнездото. Симо-Кафявото крило имаше дълбок, проникващ глас и неговото г-у-у-у, г-у-у-у сякаш разпъваше стените на старата къща. 

     

    Сигурно така щяха да останат с години, но един ден същата котка разкъса гърдите на бялата хубавица. И настъпиха неспокойни нощи. Симо-Кафявото крило не поглеждаше друга и по цели дни и нощи призоваваше с дълбокия си глас загубеното щастие. Много тъжна може да бъде гълъбовата песен. Дълбокото гу-у-у добива такива нюанси на печал, отчаяние, раздиращо желание и мъка, мъка телесна, дето може да се пипне, и нещо смъртно обречено, съзнание за светкавичния проблясък на живота, дълбок тътен по телесната преходност с вечността на гените. 

     

    Не издържах. Дадох го на друг. Оскубаха му перата по крилото. Заживя на чуждото място пак самотен и нелюбим. Отначало се опитваше да подхвръкне, но острата болка и несигурността във въздуха бързо го научиха, че трябва да чака. Да чака дълго с онзи поглед, дето го знаят всички гълъбари – малко остър и неподвижен, лишен от обичайното въртене на главата, сигурен белег, че гълъбът ти не е тук, не е твой и няма да стане, а рано или късно ще те накара да свиеш рамене под изчезващата му ивица в небето. Устремен към ъгъла, който познава като свой. 

     

    Доц. Георги Койчев (1944–2017 г.) е дългогодишен преподавател по психиатрия към Медицински университет в София и началник на отделение към Клиниката по психиатрия на Александровска болница. Над 30 години ръководи кръжок по психи­ат­рия, с което става първи учител по дисциплината за поколения лекари. Безспорен авто­ритет в диагнос­тиката и терапията на психотичните разстройства. Основател на сдружение „Колегиум частна психиатрия“ и на Български психиатричен журнал „Рецептор“.

    DEnev

    Деян Енев е завършил  английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).