Прочети ме

ТАЙНАТА

от Христина Дакова

Николай погледна ръчния си часовник Casio, с кожена каишка и златен циферблат, който брат му му беше подарил за миналия рожден ден.И малката,  и голямата стрелка сочеха цифрата единадесет.Единадесет без пет.Време беше да запълни останалите пет минути с подготовка на начинанието си.Начинанието,  което от една седмица започваше точно в единадесет вечерта, но завършваше с неуспех.

И сега изведнъж някаква несериозност се промъкна в душата му.Същата несериозност, която вече шест пъти проваляше намерението му.Той се виждаше как маха с ръка и си казва наум „Егати глупостта” и продължава нататък.

Пак това нататък се промъкна в мислите му и му се прииска да изкрещи:”Няма нататък.Нататък е непосилно.”

Николай стана от вехтия диван с омазнена и зацапана зеленикава тапицерия, протегна се, пое дълбоко дъх и пристъпи крачка напред към вратата на терасата.Времето беше необичайно топло за средата на май.Чак сега хладен ветрец размиваше пулсиращият през деня въздух.Затътри краката си по ситната мозайка.Стигна до средата на терасата, протегна ръце и се подпря на ниския парапет.Тази – южната тераса имаше по-нисък парапет от западната.Живееше в този апартамент от шест месеца, а само преди месец беше свикнал да не изпитва страх от високото.Етажът беше тринадесети в петнадесететажното ЕПК, находящо се в Младост 1.Пред погледа му се ширнаха светлините на Младост.Гледката беше невероятно красива за панелена България, но това беше само вечер.А сега вечерта беше особено обаятелна.Луната беше пълна и кръвясала.Помисли си, че ако нямаше други намерения,  щеше да се опита да я снима, но имаше.После незнайно защо през ума му мина репликата на една откачена даскалица по литература, която му преподаваше в осми клас.”Луната е синя като портокал” – беше казала тя.”Каква глупост!Животът е световна глупост.”Николай отново погледна часовника си.Единадесет без четири минути.Имаше време за една последна цигара.Бръкна в джоба на дънките си и извади кутия син Дънхил и запалка с котенце.Облиза се, за да навлажни устните си и постави сухата цигара между тях.После я запали.Когато пое дълбоко и жадно тютюневия дим и пак се взря в червената луна,  през ума му мина, че животът май не е толкова лош.Но някакъв натрапчив инат прогони тази мисъл.Започна да пуши бързо.Така яростно засмукваше дима, че филтърът се смачка между пръстите му.Сякаш пушеше последната си цигара.Каква ирония!Това наистина беше последната му цигара.Пак погледна часовника.Точно единадесет.Той хвърли генералския фас и си пое дълбоко дъх.После погледна надолу.

Тясна пътечка от каменни плочки водеше към булеварда, а нататък започваше зелената градинка с детски катерушки.Николай стисна здраво парапета и се надвеси надолу, така че главата и торсът му висяха във въздуха.Жилавите му ръце едва издържаха тежината на тялото му.Сега трабваше да се пусне.Сега е моментът!Изведнъж задникът му настръхна и му се зави свят.Представи си как полита надолу от тринадесетия етаж и се разбива на плочките.Пак същата несериозност се промъкна в съзнанието му.”Правиш глупости” – казваше му тя.”Не можеш да се самоубиеш”.

-Наистина не мога. – промълви той и се прекатури обратно на терасата.Разочарованието се намъкна, без да пита.Чувстваше се излъган и предаден.От собственото си аз.Провеси ръце надолу и се затътри към овехтелия диван.И той трябваше да си иде, също като него.Прекалено противна вехтория.Седна, извади кутията Дънхил и я постави на масата.После запали цигара.Изпуши я бързо.Запали втора.После трета.За половин час изпуши седем цигари и довърши кутията.После се сети, че му предстои нощта.Най-хубавото време от денонощиято, защото спеше – с други думи не му се налагаше да живее.Отпусна се на дивана без да се разсъблича и заспа.

По някое време през нощта се събуди от студ.От терасата се чуваше барабаненето на дъжда и свистенето на вятъра, който навяваше мокрота по терасата.Надигна се от дивана, направи две крачки и затвори вратата на терасата.После се затътри към вратата на преходната спалня.Отвори я, направи още две крачки и се стовари върху неоправеното широко легло.Придърпа олекотената завивка и се зави.За миг в главата му си проби път сънят, от който се беше откъснал.Беше се оженил за циганка и незнайно защо бяха отишли на Червено море.Някакво малко циганче го прегръщаше през кръста.Опита се да се върне към съновидението и отново заспа.

Към дванадесет без нещо на обяд го пробуди жестоко напичащото през прозореца слънце.Почувства се много разочарован.Нощта беше свършила и му предстоеше нов ден.Затова се зави презглава със завивката и се опита отново да заспи.Но сънят си беше отишъл безвъзвратно.Нещо във вътрешностите му го ръчкаше да става.Отметна завивката и спусна крака на пода.Беше му топло и неприятно.Главата му се въртеше и слънцето продължаваше да напича безмилостно в очите му.Опита се да се съсредоточи и се сети, че няма цигари.Ако имаше нещо по-омразно от това да става сутрин или наобяд, то това беше да няма цигари, когато се събуди.Преди да изпие едно кафе и да изпуши пет-шест цигари му беше невъзможно да стане адекватен.

Стана и излезе от спалнята.Без да си мие очите или зъбите, и без изобщо да се поглежда в огледалото, отиде в коридора и намъкна вече прокъсващите се кецове Лакосте.Поизтупа малко тениската си на сиви раета, която на корема беше пробита от ситни дупчици, сякаш някой го беше стрелял със съчми.Понадигна леко сините дънки, взе ключовете от закачалката, отключи и излезе.Големият  товарен асансьор  се свлече надолу с тътен.Вътре беше хладно, но главата му още тежеше.Стана още по-тежка, когато излезе навън и като парен чук го удари жегата.Цяла седмица беше необичайно топло за май.

Прекоси площадката с пейките и се спря пред бутката за цигари.Подпухналият от алкохол продавач на средна възраст му подаде кутия син Дънхил, без да го поглежда.Николай плати със смачкана банкнота от пет лева, която извади от предния си джоб,  и добави някакви въргалящи се стотинки.Бръкна в задния, за да провери капитала, с който разполагаше.Две банкноти от по двадесет лева, още една от два и едно метално левче.Време беше да се обади на майка си за още пари, но никак не му се говореше с нея.Щеше да изкара някак и с тези.Ако ядеше по една баничка на ден и се вместваще в една кутия цигари, щяха да му стигнат за една седмица.Но всъщност баничката не му беше нужна.Така или иначе не беше ял от една седмица.Стисна кутията в потната си ръка и се запъти обратно към блока.

В асансьора червата му се надигнаха и се върнаха на мястото си, когато машината спря на тринадесетия етаж.Отключи и се запъти към кухнята.Наля си чаша топла вода направо от чешмата и добави три чаени лъжички нес кафе, и още толкова захар.Разбърка кафето и реши, че ще го пие на  западната тераса, на която се излизаше от кухнята.Там беше примъкнал едно конче, изхвърлено от негова приятелка.Тапицерията му беше сякаш проядена от мишки, но вършеше работа.

Долу денят беше в разгара си.Автобуси и коли се стрелкаха нагоре-надолу и хора се лутаха по булеварда.Това движение се стори неестествено на Николай.Някак далечно, все едно извадено от филмова лента.В главата му се мерна нещо за цивилизация и комунизъм.Нещо за прогрес.Но беше само някаква откъслечна идея, някаква фикция, която го накара да мисли, че прогресът е живо същество и се шири точно пред погледа му.Пиеше кафето бързо, както пушеше и цигарите.На четвъртата цигара кафето свърши, затова си направи още едно.Трябваше да изпуши поне още три цигари.Когато изпи и второто кафе и главата го заболя,  установи, че сега трябва да прави нещо.Защото денят предстоеше.А нямаше какво да прави.Или по-точно не искаше нищо да прави.От известно време беше попаднал в този омагьосан кръг.Безделието го измъчваше безпощадно, но нищо не му се правеше.Естествено,  можеше да отиде в университета.Там течаха лекциите и упражненията му.На които не беше ходил вече десетина дни.Учеше Балканистика.Първи курс в Софийския университет.Но гръцкият език му беше „тъмна Индия”.Единственото, което беше запомнил,  беше една поговорка.Η μοίρα μας γραμέννη.Което означаваше „Съдбата ни е написана”.Хубава поговорка, но дали наистина беше така?Погледа в нищото пет минути, без да има мисъл в главата си.После сякаш нещо го накара да се надигне и да излезе от апартамента.

Насочи се към метростанцията.Когато стигна, си взе билет и го пъхна в апарата.Светна светлинката и металната въртележка го пропусна.Долу нямаше много хора.По това време на деня всички бяха на работа.Таблото показваше, че влакът ще дойде след четири минути.Заслуша се в разговора на две малки момиченца – може би шести клас.Начинът, по който разговаряха, го порази.Едното задаваше въпросите си деликатно, като се навеждаше към събеседничката си.Гласът му беше като на озвучител на детски приказки.Другото момиченце беше по-сдържано и отговаряше кратко.Говореха за някаква книжка.Николай се замисли дали и той е разговорял по този начин, когато е бил шести клас.

Тунелът забуча със звука на пристигащия влак.След малко той спря пред Николай.Вратата се отвори и момчето влезе и седна на отсрещната пейка, където нямаше никой.Срещу него седяха момиче и жена на средна възраст – явно майка и дъщеря и нещо си бъбреха.Две места през тях седеше дядка и четеше вестник „Телеграф”.Двете шестокласнички също се качиха и продължиха разговора си като останаха прави.Във влака имаше още хора, но Николай не им обърна внимание.Загледа се в отминаващата тъмнина през прозореца.Когато отново погледна вътре, му се стори, че всички пътници са се вторачили в него.Двете жени, старецът, шестокласничките.Сега забеляза и една баба с напълнени от пазара торби и един елегантен мъж на около четиридесет.Всички го гледаха изпитателно.И сякаш възмутено.Стори му се, че е попаднал в някакъв световен заговор, насочен срещу него.Когато огледа дрехите си, си помисли, че прилича на клошар.Сигурно това беше причината да го гледат така.Срамът го завладя и усети, че се изчервява.Струваше му се,  че нещо извън него, нещо независещо от него, ще се случи.Ще се развихри като неочаквана буря в летен ден.Опита се да съсредоточи погледа си върху върха на кецовете си и да не гледа хората.

Метрото спря на Мусагеница, после на Г.М.Димитров.Когато поглеждаше влизащите хора, му се струваше, че впиват жаден и възмутен поглед в него.Искаше му се да стане и да слезе на първата спирка.Да избяга, просто да се махне от тези втренчени зомбита.Но не – той щеше да издържи до Софийския университет.Щеше да понесе стоически вината, която изпитваше.Метрото спря на Фр.Ж.Кюри, после на Стадиона.Вече имаше чувството, че мозъкът му набъбва и ей сега ще прелее.Сякаш чертите му се изостряха и изпъваха кожата му.

Срещу него сега седеше едно красиво момиче с въгленовочерни очи.То го гледаше настойчиво като леко се усмихваше.Дали го гледаше, защото е красив?Не можеше вече да издържа погледа й.Черепът му щеше да се пръсне.Метрото спря на Софийския университет.Вратата се отвори и Николай излетя през нея като стрела.Смеси се с тълпата, която се изкачваше по стълбите.Мина въртележките и излезе в подлеза.От Макдоналдс се носеше миризма на мръсни чорапи.Момчето се запъти към стълбите, които излизаха на Софийския.Изкачваше ги, втренчил поглед в стъпалата.Пред погледа му преминаваха различни обувки – от токчета до маратонки.Изведнъж две половинки на бели и червени раета, носени от деликатни крачета, се спряха на стъпалото.Николай вдигна поглед и позна мургавото лице с остро носле на Жанет.Две емералдовозелени котешки очи го фиксираха.

-Ей, Ники! – каза момичето като разглеждаше лицето му любопитно.

-Здрасти, Жанет!Какво става? – Николай се беше спрял, но нещо във вътрешностите му го караше да бърза.Искаше му се да се махне по-скоро.Сякаш краката му ей сега щяха да тръгнат сами.

-Къде отиваш?

-Имам малко работа с един приятел.-отвърна, след като порови из мозъка си за достоверна лъжа.

-Защо не идваш на лекции?

-Ще идвам, ще идвам… – взе да мрънка, докато се оглеждаше безпомощно настрани.

-Не си идвал от две седмици.Изпусна упражненията.Няма да ти дадат заверка.

На Николай му се стори, че това момиче идва от друг свят.Говореше му за лекции, упражнения, неща,  от които се беше откъснал сякаш преди векове.Имаше чувството, че нейното настроение, нейното битие идват от някакъв смислен свят, от който той се беше отделил.Сякаш две действителности се сблъскваха – реалната – смислената, с неговата безсмислена и празна.

-Ще ми дадат, не се притеснявай.

-Но защо не идваш?Случило ли се е нещо?

Николай се замисли.

-Имам си лични проблеми.Но не е нищо сериозно.От понеделник ще идвам.

Беше сряда.Четири дни сигурно щяха да му стигнат да се настрои пак за учене.Наистина щеше да иде в понеделник.Щеше да опита, пък каквото стане.

-Ако ти трябват някакви лекции ми се обади.Чу ли?

Жанет беше хванала ръката му.Чувстваше пръстчетата й,  крехки и топли,  в дланта си.Това приятелско ръкостискане ли беше?Николай се почувства особено.Сякаш между тях имаше някаква сладка платоническа любов.Тя измъкна ръката си от неговата, махна му и заслиза надолу по стълбите като се обърна да го погледне за последно.Той стоеше като истукан и я гледаше, докато слиза към подлеза.Хората го заобикаляха, за да минат.

Той устреми поглед към изхода и тръгна.Заобиколи Софийския и тръгна по Шипка.Докато вървеше, забеляза, че минувачите го гледат.Абсолютно всички.Имаше чувството, че знаят какво мисли.Имаше и друго чувство – че  самият той контролира това, което се случва наоколо.Движението на колите и тролеите, съдбата на околните, въобще целия град.Ето – синият тролей спря точно там, където погледна.Една червена кола мина точно по траекторията, която беше проследил с поглед.Един мъж пред него се обърна, точно когато си помисли, че ще се обърне.

Изведнъж градът зажужа в ушите му с такава сила, че тъпанчетата му щяха да се пръснат.Почувства се особено, сякаш сетивата му навлизаха в някаква нова реалност.Вървеше по тротоара, без да знае къде отива.Просто си пробиваше път през вървящите срещу него хора.Те говореха по телефона или помежду си, бързаха за някъде, заети, толкова заети.Сякаш бяха от друг вид – хора, в чийто живот постоянно се случваше нещо.Битието им беше откъснато безвъзвратно от неговото – динамично и цветно, а неговото съществуване беше празно и статично.Колко нещастен беше!Сълзите взеха да напират неконтролируемо.Положи неимоверни усилия, за да ги озапти.Не можеше да върви по улицата и да реве.

Няколко крачки пред него вървеше дребен старец, облечен в дочени дрехи.Беше нисък и трътлест, с  прошерена коса.Николай си помисли, че дори неговото жалко съществувание е преизпълнено от смисъл, а неговото не е.Гледаше накуцващата му,  разкривена походка и се сдържаше да не ревне.Изведнъж забеляза, че нещо се измъква от джоба на стареца и полита към земята.Беше бяло листче.Вятърът го завихри няколко пъти, после се успокои и спря точно пред краката му.Николай се наведе и го взе.Върху него беше написано нещо с шрифт от пишеща машина.

Той се взря и прочете:

Тялото ми – трескав огън – стаята прие отново.
Чух похлопването властно, не тъй както досега.
По прозореца навярно нещо тропа непрестанно.
Нека видя този странник. Тайната да разбера.
Нека се смири сърцето. Тайната да разбера.
Вятърът и вечерта.

Яростна черна вълна заля разсъдъка му.Сякаш атомна бомба избухна в главата му.В очите му пробляснаха светкавици.”Също като гръмовержеца Зевс” – помисли си той.Наоколо сякаш притъмня.Главата му се завъртя.Картините наоколо сякаш се засмукаха от някакъв адски водовъртеж.Сега всичко му стана ясно.Всичко се потвърждаваше.Предположението му беше вярно.И тази бележка го доказваше.Тайната.Старецът искаше да разбере тайната.Каква беше тя?Да, той я знаеше.Беше на върха на езика му.Но изведнъж се сети.Не трябваше да си я припомня.Ако си припомнеше тайната, всичко беше свършено.Ако си я припомнеше, щяха да я разберат.Тъкмо сгъваше лисчето, за да го прибере в джоба си, когато забеляза, че на обратната страна пише нещо.Той го разгъна и погледна гърба.Там с разкривен почерк, със син химикал беше написано:

„Ако не предадете този лист на притежателя му,  ще умрете на двадесет и четвъртия час след намирането му.”

Николай погледна пред себе си.Старецът беше изчезнал.После погледна часовника си.Показваше три без петнадесет.Ето, че намери решението.Не беше нужно повече да прави опити за самоубийство.Щеше да умре утре в три без петнадесет.Единственото, което трябваше да направи, беше да не връща бележката на стареца.И така тайната щеше да умре с него.Нямаше да я разбере нито старецът, нито някой, който се опитваше да прочете мислите му.Но сега не трябваше повече да мисли за тайната.Ако мислеше, можеше да се сети и тогава беше изгубен.

Николай тръгна с решителна крачка напред.Не знаеше къде отива, но знаеше, че трябва да върви бързо и решително.След половин час лутане из   София  разбра, че се намира на Алабин.Продължи нагоре, докато не стигна Графа.После се сети за онова кафе в безистена, който се намираше тъкмо на Графа.Щеше да изпие едно кафе.Не беше пил от обяд.Безистенът беше на две крачки.Там имаше малко магазинче за цигари, туристическа агенция и входове за някакви офиси.Кафето се намираше вдясно от входа и беше само за пушачи.Беше невзрачно и лошо обзаведено кафе на два етажа.Николай влезе и се спря пред бара.Поръча едно кафе на русо момиче, което изглеждаше напълно незаинтересовано.Плати, взе кафето и седна на една свободна масичка в ъгъла.Сега мислите му се бяха прояснили и се чувстваше изненадващо добре.Запали една цигара и отпи от кафето.Беше горчиво и гадно на вкус, но той беше свикнал да пие евтини кафета.

В кафенето имаше доста посетители, но той не обърна внимание на никого.Беше зает да се взира в кафето и да отброява глътките.Палеше цигара от цигара и пушеше бързо.Изведнъж нещо започна да вибрира в джоба му.Той бръкна и извади телефона.На екрана с букви на латиница беше изписано „мама”.Защо му звънеше точно сега?Защо именно сега?Всичко беше ясно.Майка му беше в заговор срещу него.Беше разбрала за тайната и сега искаше да я узнае от него.Ако вдигнеше телефона щеше да прочете мислите му и да разбере.Да разбере всичко.Не трябваше да вдига телефона.Той остави апарата на масата и песента на N.E.R.D Rockstar” се понесе из пространството.Николай се заслуша.Не беше много добре с английския, но можеше да си преведе отделни фрази.”Почти е свършило.Почти е свършило”- дереше се Фарел Уилямс.Да, така беше.Почти е свършило.И песента идваше точно навреме.Явно и Фарел Уилямс знаеше за тайната и му напомняше, че утре в три без петнадесет всичко щеше да свърши.Запали поредната цигара от привършилия фас.Някой се приближи до него и попита:

-Свободно ли е мястото?

Беше някакво странно същество – средина между мъж и жена.Мазните му черни  коси се спускаха до раменете и закриваха челото.Беше облечен в дрипави дрехи, почти като клошар.В едната си ръка  държеше опърпан тефтер  и химикал, а в другата чаша кафе.Николай само го погледна, без да отговори, но за другия това явно означаваше „да”.Съществото, за което Николай вече беше убеден, че е хермафродит, седна на масата.Постави тефтера и химикалката на масата и отпи глътка кафе.След малко започна да записва нещо в тефтера.И изведнъж Николай осъзна какво се случва.Как не беше го разпознал?Това беше Ницше и записваше мислите му.Беше убеден, че Ницше изглежда точно по този начин.Да, така беше.Той записваше мислите му и искаше да стигне до тайната.Николай трябваше да направи нещо.Трябваше да му попречи.Ако съсредоточеше гнева си в мисъл, щеше да го срази чрез телепатия.Той събра цялата си враждебност и я насочи към хермафродита.

-Записахте ли всичко?-попита той.Въпросът беше точно на място.Николай беше убеден, че точно с този въпрос ще го унищожи.Странното същество го погледна с лека усмивка и каза:

-Още не!-И продължи да пише в тефтера.

Вътрешно Николай се разликува.Той беше постигнал целта си.Беше го сразил с въпроса си.Другият отговори „Още не.”Значи беше объркал мисловната му дейност.Макар да продължаваше да пише, той го беше насочил в друга посока.Беше го объркал безвъзвратно.

Щастлив от успеха,  Николай се огледа наоколо.Но нещо в другите посетители го порази.Очите им светеха и бяха присвити – като змийски.”Извънземно нашествие” – помисли си Николай.Извънземните бяха пристигнали и чрез някаква ментална сила бяха обладали хората.Сега всички искаха да разберат тайната.Погледите бяха насочени към него и си пробиваха път в душата му.Но той щеше да издържи.Неговата вътрешна сила беше по-силна от тяхната.Трябваше само да постави мисловна бариера и тайната щеше да бъде запазена.Сега смисълът на тайната ставаше по осезателен.Той трябваше да я запази и да спаси света от извънземните.Защото не всички бяха поразени.Ето, на отсрещната маса седеше момиче с кротък черен поглед – сякаш до преди малко беше плакало.Ясно беше, че ужасно се страхува.Той беше единствената й надежда.Той щеше да я спаси.Момичето го погледна и Николай въздъхна с благодарност.”Спасена” – помисли си той.Един поглед беше достатъчен.Трябваше само да каже „Спасена” наум и душата на момичето преминаваше в негова власт.Почувства се щастлив.Беше спасил една бедна душа.

Николай се огледа.В кафенето сигурно имаше още хора, които трябваше да бъдат спасени.Но когато погледна към бара, нещо в него се сгърчи.Там, на едно конче, стоеше нисък, трътлест старец, облечен в дочени дрехи и кротко го гледаше.Николай не беше видял лицето на стареца, който беше изпуснал листчето, но беше сигурен, че е същият.Ето, той искаше да вземе листа.Искаше да провали плановете му.А те трябваше да се осъществят именно сега, когато беше разбрал тайната.Той трябваше да умре, защото щеше да възкръсне.И също като Исус Христос щеше да спаси чистите хора от извънземните.

Николай стана и като стрела излезе от кафенето.Пресече Графа и пред погледа му изникна малка градинка с пейки.Това беше идеалното място да наблюдава хората и да спасява незасегнатите.Седна на една пейка и се загледа в останалите.Една бабка седеше на пейката до него, по нататък на друга седяха две жени на средна възраст, отсреща седеше мъж, облечен като бизнесмен и четеше вестник.Мъжът вдигна поглед, взря се в него и Николай можа да види блестящите му в зелено очи.После погледна бабката.И нейните очи светеха.Двете жени говореха нещо помежду си и Николай разбра, че го коментират.Опитваха се да разберат тайната.Незабелязано някой го приближи и една ръка протегна към него китка здравец, завързан с червен конец.Беше млада циганка.

-Чака те платен бизнес, момче!

Тя подаваше китката здравец, с надеждата, че ще получи възнаграждение за гаданието си.Изведнъж на Николай му просветна.Хитлер беше вдъхновен от Ницше.Значи Ницше искаше да избие циганите.Циганите бяха незасегнати.Той трябваше да спаси циганката.Николай я погледна в очите и си помисли „Спасена”.Това беше достатъчно, за да я предпази от извънземните.

Посегна да вземе здравеца, но циганката го дръпна, ядосана, че не е получила поне два лева.Той се изненада от реакцията й.Тя го нарани изключително много.Те са си такива – неблагодарни – помисли си той за успокоение.Макар да са незасегнати, си остават цигани.Когато отново вдигна очи, забеляза, че на отсрещната пейка стои старецът и го гледа.Не, той нямаше да се откаже.Искаше да вземе листа обратно и да провали всичко.Да провали спасяването на света.

Николай стана и хукна по Алабин.После зави надясно по Витошка и продължи към Халите.Трябваше да се измъкне от стареца.На всяка цена.Вървеше бързо, като се втренчваше в минувачите.Беше необходимо да разбере кои са незасегнати, за да ги спаси.Но те бяха малко.Ето, младо момиче с тъжен поглед.То беше чисто.”Спасена” – помисли си Николай.По-нататък тинейджър с раница, който се връщаше от училище.”Спасен” помисли си Николай.Останалите минувачи не спираха да се взират в него с присвитите си змийски очи.Те искаха да разберат тайната.Но Николай постави мисловна бариера пред погледите им.Сякаш чертаеше геометрична права в разсъдъка си.Силата на мисълта му беше по-силна от тях.Нищо нямаше да разберат.

Телефонът му отново иззвъня.Пак беше майка му.Изключително упорита е, когато е част от заговор – помисли си Николай.В никакъв случай нямаше да вдига.Той остави мелодията на „Rockstar”  да се лее от джоба му.

Стигна до метростанция Сердика.Приближи се до бутката и подаде един лев.Но каква беше изненадата му, когато разпозна в лицето на продавача ниския трътлест старец.Той определено го преследваше.Искаше да си вземе обратно бележката.Николай грабна билета и го пъхна в устройството.Тичешком слезе по стълбите.Влакът тъкмо пристигаше.Слава Богу – щеше да се измъкне от стареца.В метрото хората продължаваха да го гледат.Този път нямаше никой за спасяване.Всички бяха поразени от извънземните.Едва издържа до Младост1.Слезе и се запъти към квартирата си.Асансьорът спря на тринадесетия етаж.Николай отключи вратата и влезе.Отиде в кухнята и си направи едно кафе.После седна в хола и извади цигарите.Започна да ги пуши една след друга.На десетата цигара на вратата се позвъни.Николай отиде и отвори.Беше майка му.

-Звъня ти от два дни.Защо не вдигаш телефона?

Николай нищо не отговори.Майка му го избута от вратата и нахълта вътре.

-Къде са ти хапчетата?

-На раклата до леглото. – отвърна Николай.

Майка му се засили и влезе в спалнята.След две три минутен престой там се появи с няколко блистера в ръка.

-Не си си пил хапчетата от две седмици.

-Пия ги! – опита се да се оправдае Николай.

-Как ги пиеш, когато ги преброих?

Николай пак нищо не отговори.

-Получил си криза!Забрави ли, че днес имаме час при доктора?

-Никаква криза не съм получил!Остави ме на мира!Винаги проваляш всичко!

-Ще тръгнеш веднага след мен, за да отидем при доктора.Пак ще ти бодат задника.

Майката на Николай го хвана за ръка и го извлече от апартамента.Качи го на двувратия голф тройка и потегли.След двадесет минути спря пред кабинета на доктор Пейчев. Позвъни на звънеца.Вратата се отвори и отвътре  се подаде около шестдесетгодишен мъж с рошави вежди.Майката хвана Николай за ръка  и го въведе в кабинета.След две-три минутно втренчване в Николай докторът попита:

-Как се чувстваш?

-Изключително добре! – отвърна Николай.-Утре в три без петнадесет ще умра, ще възкръсна като Исус Христос и ще спася света от нашествието на извънземните.

-Защо мислиш така? – попита докторът като не спираше да го гледа.

-Вижте тази бележка! – каза Николай, изваждайки листчето от джоба си и го подаде на доктора.Докторът взе бележката и я прочете.

-Прилича ми на строфа от стихотворение на Едгар Алан По.Ти ли го преписа?

-Не, вижте гърба! – каза Николай.

Докторът обърна бележката.

-На гърба няма нищо! – каза след малко той и я подаде на Николай.

Николай взе бележката.Разкривеният почерк наистина беше изчезнал.

-Получил е криза! -притеснено добави майка му.

-Поставете една ампула „Модитен”.И продължете лечението с другите медикаменти.Засега не е нужно да влиза в болница, но е добре да го държите настрана от странични хора.

-Имаме малка вила в планината.Ще стоим там, докато отмине кризата.

„Майка ми винаги проваля всичко” – помисли си Николай.